"Причината е, братя, да няма защо,
защото търъдъ-дъръдъ-дъръ-дъръ-дъ-до!"
("Не'ам нерви", песен на Милена Славова)
Често си мисля, че мога да бъда уравновесен и концентриран в ситуациите, в които трябва. И греша. Често ме измъчва и въпроса "как изглеждам в очите на околните?". И може би пак греша. Колко лесно е да го напишеш, уж си го признал - пред себе си и пред околните, а колко умело прикритие е това. Да, аз се крия, защото съм един обикновен човек.
"merely this and nothing more"
(Edgar Alan Poe, "The raven")
Слабостта е сила, а силата е слабост. Властта е свобода, а свободата - решетка. Пак моите парадокси. Огненото колело се завърта и тържествено продължаваме честването на новата година, на новия късмет, на новото време, на новите места, на всичко ново... или на всичко старо, но с нови дрехи.
Всичко е една плетка, само още не съм се научил да плета, но движенията на ръцете ме изумяват - първо поглеждаш как стои, после издърпваш, докато не разпериш ръце, виждаш го от друг ъгъл, глобално, правиш неразгаданото (все още) движение, прибираш отново ръцете и хоп! възелче. ама от онези, разплитаемите, които правят здрава и красива дреха. Някои наричат тази дреха Живот.
събота, 22 ноември 2008 г.
сряда, 12 ноември 2008 г.
Артология на философията
Късче хляб в три действия
Какво представялява човекът? А какво е животът? Привърженик съм на хипотезата, че всичко, абсолютно всичко, е една и съща история, само че погледната от различни страни (и далечини). Можем да приемем човека като палитра, живота му - като платно, орисията (заместете с удобна за вас дума, ако тази не ви харесва) - за скица. Нюансите на характера ги има у всеки, но в различно количество. Докато една палитра можеш да я разгледаш за минута и да кажеш от кой цвят по колко има, то при човека не е така. Човекът е измислил дрехите. Не, драги мои, дрехите не скриват толкова голотата (особено в последно време), колкото скриват характера. За маските няма да пиша, просто е излишно, но виж - за дрехите... има какво да се каже.
Дрехите са свързващото звено между "какво съм" и "какво искам да бъда". За личното платно на живота не е полезно да се показва нито прекалено много от "какво съм", нито прекалено много от "какво искам да бъда", защото тогава четката се отплесва от скицата и прави грешки. Също както се пали газена лампа, но не се усилва до край, а само колкото е нужно, иначе пламъкът ще е бурен, но много кратък. По непонятна причина хората (в това число и аз) се страхуват от твърде кратки или твърде дълги неща и именно затова съществуват дрехите и модните тенденции (един инжинер би казал, че те са потенциометър). Изглежда лесно, а всички знаем колко е трудно да уцелиш ТОЧНО колко трябва да е пламъка. Интересно... дали съществата, за които ние ще сме предци ще смятат стила на обличане за нещо лесно, също както е за нас газената лампа и при такова положение - какво ли ще им изглежда елементарно на тях, а всъщност ще се изисква опит, късмет, старание... Сигурно ще е нещо, което сега ни изглежда направо невъзможно. Колко рядко се замисляте за невъзможните неща? Много рядко, нали? Поне на мен ми е ужасно трудно - костелив съм.
Би трябвало да се обичам строго, но понеже ми се искаше да бъда по-гъвкав нося по-свободни и неглиже дрехи. Лесно ми се променя настроението, което би предполагало шарки и надписи, но аз предпочитам семплите дрехи, заради желанието ми да съм малко по-равнодушен, спокоен, рационален и умерен. Харесвам разнообразието, харесвам принципите "от всичко по малко" и "дозата прави отровата", но най-често нося едноцветни тъмни дрехи, заради своята резервираност и лекият непукизъм (който някога беше тежък). А какъв е твоят стил на обличане?
Какво представялява човекът? А какво е животът? Привърженик съм на хипотезата, че всичко, абсолютно всичко, е една и съща история, само че погледната от различни страни (и далечини). Можем да приемем човека като палитра, живота му - като платно, орисията (заместете с удобна за вас дума, ако тази не ви харесва) - за скица. Нюансите на характера ги има у всеки, но в различно количество. Докато една палитра можеш да я разгледаш за минута и да кажеш от кой цвят по колко има, то при човека не е така. Човекът е измислил дрехите. Не, драги мои, дрехите не скриват толкова голотата (особено в последно време), колкото скриват характера. За маските няма да пиша, просто е излишно, но виж - за дрехите... има какво да се каже.
Дрехите са свързващото звено между "какво съм" и "какво искам да бъда". За личното платно на живота не е полезно да се показва нито прекалено много от "какво съм", нито прекалено много от "какво искам да бъда", защото тогава четката се отплесва от скицата и прави грешки. Също както се пали газена лампа, но не се усилва до край, а само колкото е нужно, иначе пламъкът ще е бурен, но много кратък. По непонятна причина хората (в това число и аз) се страхуват от твърде кратки или твърде дълги неща и именно затова съществуват дрехите и модните тенденции (един инжинер би казал, че те са потенциометър). Изглежда лесно, а всички знаем колко е трудно да уцелиш ТОЧНО колко трябва да е пламъка. Интересно... дали съществата, за които ние ще сме предци ще смятат стила на обличане за нещо лесно, също както е за нас газената лампа и при такова положение - какво ли ще им изглежда елементарно на тях, а всъщност ще се изисква опит, късмет, старание... Сигурно ще е нещо, което сега ни изглежда направо невъзможно. Колко рядко се замисляте за невъзможните неща? Много рядко, нали? Поне на мен ми е ужасно трудно - костелив съм.
Би трябвало да се обичам строго, но понеже ми се искаше да бъда по-гъвкав нося по-свободни и неглиже дрехи. Лесно ми се променя настроението, което би предполагало шарки и надписи, но аз предпочитам семплите дрехи, заради желанието ми да съм малко по-равнодушен, спокоен, рационален и умерен. Харесвам разнообразието, харесвам принципите "от всичко по малко" и "дозата прави отровата", но най-често нося едноцветни тъмни дрехи, заради своята резервираност и лекият непукизъм (който някога беше тежък). А какъв е твоят стил на обличане?
вторник, 9 септември 2008 г.
Нежната прегръдка на смъртта...
Предговор
Колкото и да ми се иска да напиша весела и разтоварваща статия - не мога. Не ми идва от вътре. Ще кажете, че съм нещастен и затова не се получава. Нищо подобно! Както всеки човек и аз си имам проблеми, имам амбиции и желания (на моменти граничещи с чиста алчност), но умея да се радвам и на това, което имам тук и сега, макар да не ми личи понякога. Избрах да пиша по тази тема, защото повечето хора я свързват с дълбока скръб, с ужас и като цяло със злина. Тук за пръв път ще опиша напълно публично, достъпно за всеки една история от моето детство.
Приказка за лека нощ
Бях около десетгодишен, кажи-речи. Някои от по-големите бе научил нова "игра", наричахме я "приспиванка". Идеята беше следната : клякаш и дишаш учестено, 20-30 вдишвания, след което се изправяш рязко, поемайки дълбоко въздух, а някой друг в този момент те стиска през гърдите. Резултатът, мисля, се нарича хипервентилация, организмът поема много повече кислород, отколкото му е нужен и това довежда до причерняване и евентуална загуба на съзнание. Целта : да ти се присъни нещо, което после да разкажеш на останалите (луди бяхме по досиетата хикс, пришелецът и разни такива). Останалите участници през това време правят физиономии и издават звуци, напомнящи научно-фантастичен екшън (за муза на приспивания), след свестяването се разказва и обсъжда колко е бил як "съня". Детска му работа :)
И тъй.. един ден отново се бяхме събрали да играем. Беше мой ред и започнах да се подготвям - клекнах и дишах учестено. Станах, поех дълбоко въздух, стиснаха ме през гърдите, започна да ми се замайва главата и в следващият момент, падайки на земята, се гледам отгоре. Ама съвсем като на филм - отгоре и леко отстрани. Виждах цялата ситуация, а вляво от мен имаше някаква много ярка бяла светлина. Изключително силна, но в никакъв случай не заслепителна. Докато бях там "горе" ми беше странно леко, не разбирах защо онези долу (моите приятели) правят такива неща над лицето ми и защо тялото ми е там долу, но някак това не ми се струваше проблем. Погледнах наляво към светлината, тя обля кръгозора ми и в следващия момент отворих очи. Тук събитията се развиваха момент за момент:
1. виждах, но не разбирах какво виждам.
2. осмислих образа - някви хора над мен да правят разни странни гримаси.
3. тия хора май не ми мислят доброто, уплаших се.
4. познах ги, това бяха мои приятели, но защо си кривят лицата така над мен?
5. сетих се защо, играехме някаква игра, а да, приспиванка.
Какво всъщност бе станало? Като се опомних погледнах там, където до преди малко лежах - точно под главата ми имаше камък, а главата ме наболяваше отзад. Явно това беше причината за, както аз го определям, срещата ми със смъртта. Като им разказах историята на аверите - те ме сметнаха за много оригинален, отдадоха ми заслужените "уааууу, баси якото, аааа, жестокооо!!!" и това беше. Те не проумяваха, че това не го сънувах. Това беше и причината да не го разказвам често...
Страх и мъка
Това, което се случи с мен тогава уби страха ми от смъртта. От тогава смъртта я възприемам като онази бяла светлина, която по една или друга причина не ме пожела. Всъщност смятам, че коренните страхове са два - страх от неизвестното и страх от болка. Смъртта се свърза и с двете, което е плод най-вече на средствата за масова (дез)информация. Друга интересна страна е смъртта на близък човек. Аз не съм се разделял с такъв, с изключение на баба ми, но ... на нея си й беше време. Алцхаймер я разяждаше години наред, повече не мисля, че е нужно да казвам за нея. Защо тъгуват хората, когато техен близък почине? Защо се опитват да бъдат съпричастни, когато дадат по телевизията за някакъв инцидент или атентат, в който трагично загиват много хора? Защо в очите им напират сълзи, когато чуят за нелепата смърт на някое дете? Защото хората са лабилни. Днешното общество има нужда от добродетелни примери. Нужни са подпори на доброто, в което хората вярват, а чуждата смърт ги кара да не забравяти за своите грехове и им напомня, че и техният ред ще дойде. Мъката по чужда смърт не е никак безкористно и добродетелно нещо. Хората тъгуват не за починалия, а за себе си, защото са загубили още едно вдъхновение. Жалко, че обществото е забравило колко лесно се намира вдъхновение и го търси по такива нелепи места, като новината за поредната катастрофа или пиянска свада. Смъртта е просто едно ново начало, просто нещо различно и ако беше по-кофти от живота все някой щеше да се върне и ни да каже да не ходим там :)
събота, 23 август 2008 г.
За мишките и хората...
Човек винаги иска това, което няма.
Снощи се чудех дали да се занимавам сериозно с този блог. Май е време да го направя. Имам предвид да се занимавам с нещо сериозно. Дължа го на себе си.
Какво ли е да си мишка? Поставих заглавието и се замислих, че не знам много за тях. Оказва се, че тия същества са много непретенциозни от към климат, ядат различни неща - от плодове до насекоми, живеят предимно в близост до хората. Всъщност, хората много приличат на мишките. Не само защото използват лабораторните мишки за опити, вместо хора. Както мишките паразитират спрямо нас, така и ние паразитираме спрямо планетата. Чувал съм, че когато плъх яде от отровата за мишки и усети, че е отровен, умира до мястото, където е сложен подлия капан, за да предупреди своите събратя. Мишките живеят и създават мръсотия, точно както хората. Те и опитите с хора зачестиха, само че не се дава голяма гласност. Хм, май вече ми е ясно какво е да си мишка - същото като да си човек.
Този път е кратко... защото човек винаги иска това, което няма!
Снощи се чудех дали да се занимавам сериозно с този блог. Май е време да го направя. Имам предвид да се занимавам с нещо сериозно. Дължа го на себе си.
Какво ли е да си мишка? Поставих заглавието и се замислих, че не знам много за тях. Оказва се, че тия същества са много непретенциозни от към климат, ядат различни неща - от плодове до насекоми, живеят предимно в близост до хората. Всъщност, хората много приличат на мишките. Не само защото използват лабораторните мишки за опити, вместо хора. Както мишките паразитират спрямо нас, така и ние паразитираме спрямо планетата. Чувал съм, че когато плъх яде от отровата за мишки и усети, че е отровен, умира до мястото, където е сложен подлия капан, за да предупреди своите събратя. Мишките живеят и създават мръсотия, точно както хората. Те и опитите с хора зачестиха, само че не се дава голяма гласност. Хм, май вече ми е ясно какво е да си мишка - същото като да си човек.
Този път е кратко... защото човек винаги иска това, което няма!
вторник, 19 август 2008 г.
Междуполовата война
След поредната доза статии, коментари, въпроси и други литературни и нелитературни форми от дилемата "мъже срещу жени" (всъщност, нека бъда кавалер: "жени срещу мъже") реших и аз да драсна някой ред. Току-виж някой вземе да прочете блога.
Може би е редно да започна така : РАЗЛИКА МЕЖДУ ПОЛОВЕТЕ ИМА!
Когато бях трети-четвърти клас скубехме и бутахме момичетата. Всичко беше като на игра. Те, от своя страна (освен с пищене) се опитваха да ни се противопоставят (на тая възраст разликата във физическата сила не е особено голяма) и често успяваха. Доста шамари и шутове изядох тогава. После дойде пубертета - 5-6-7-ми клас. Тогава издевателствахме над хубавите ни девойки (за тези от класа говоря, други почти нямаше) с действия, още познати и сложени под общия знаменател "обарване". Реакцията, най-често, беше дълга гоненица и заслужени (още) шамари и ритници. По този начин ние засвидетелствахме нашето непризнато влечение към противоположния пол. Важно беше вниманието - без значение дали ще ни целуват или ще ни ритат, защото ние нямаше за нищо на света да си признаем колко много ги харесваме. Горедливи бяхме, срамежливи, също така. После малко порастнах и осъзнах, че по този начин няма да си намеря момиче. В този момент започна дългото шлайфане и превъзмогване на страхове и гордост, а също и голямото срутване на пясъчните кули на мечтите. Натам вече не е интересно.
Този разказ стигна до вас, за да ви покажа къде е започнала грешката. Начинът, по който ние, мъжете, показваме вниманието си е неправилен. Девойките се приучават (не всички) на този тип внимание и дори след като тази възраст отмине остават следи в поведението и на двата пола. Ето една друга история: едно детенце много обичало да пее, пеело по цял ден. Майка му, изморена от работата и задавена от сивото ежедневие се развиква на детето : "спри да врещиш! не можеш да пееш, само ми пречиш!". Детето в този момент автоматично си загнездва в главата, че не може да пее и никога повече не пропява, ако ще и меден глас да има. Когато едно момиче бива обсипвано със злостни епитети (тип "курва"), особено пък от страна на момчета, които са в нейното поле на внимание - тя малко или много си втълпява, че трябва да бъде такава, за да оправдае очакванията. Не се замисляме, че думите имат много по-силно и разтегливо значние от "тук и сега".
Познавам (или най-точно казано познавах, вече не поддържам контакт) една много привлекателна девойка (към момента трябва да е на 20г.), която имаше връзка (и то не краткотрайна.. ако са още заедно са към 2 години и половина) с един тип малко над трийсетте. Мъжа си беше мутричка, въртеше някакъв бизнес, на мен ми изглеждаше честен човек. Обгръщаше Аделина (така се казваше девойката) с особено много внимание (когато имаше време за нея, доста пътуваше) и лукс, защото можеше да си го позволи. Вярно, караха се понякога, но точно тогава се усещаше, че наистина се обичат. Всъщност, бяха прекрасна двойка, много добре се разбираха, а и Владо беше приятен човек, с когото винаги има какво да си кажеш, при това да не се почувстваш потиснат след разговора.
По принцип не одобрявам подобна разлика в годините (говоря конкретно за 20<->30+, а не за 30<->40+ или 40<->50+ , ако ме разбирате), но те бяха много земна и приятна двойка - нито тя стана снобарка, нито й се качи самочувствието до небесата заради неговото здраво материално крило, нито пък той се отнасяше към хората от компанията по някакъв господарски начин.
Тази история я разказах, за да ви покажа, че не е задължително всички млади момичета, които се мотаят с по-възрастни от тях, да бъдат курви и да са с тях само заради парите им. Не, че няма и такива, просто не гледайте повърхностно на нещата и не оценявайте без да имате стабилна база за това. (признавам, този съвет го давам и на себе си, защото понякога се случва и аз да си въобразя, че земята е плоска).
Прави ми впечатление, че напоследък все повече хора (и от двата пола) намекват (или направо сериозно си го вярват), че мъжете и жените са различни биологични видове. Мъжете харесвали това, жените правели онова, мъжете искали секс, жените - любов... такива ми ти работи. Колкото повече се задълбочава това изопачено възприятие на нещата, толкова повече ще се задълбочават и проблемите между половете. Навсякъде ни заливат заглавия от типа "10 неща, които мъжете.." или "Списание , само за жени!". В много случаи тяхната цел е била да развесели и ободри човек, но често взимаме твърде на сериозно тези мънички, нищо и никакви писания. Опознавайте хората около себе си и не ги слагайте под общия знаменател "мъже" или "жени". Разчупете черупката си и се покажете - на себе си, не на някой друг... първо се вижте вие, после се разкривайте пред хората. Толкова ми е противно, когато чуя "защо мъжете изневеряват" или "жените не са хора, те са жени". Повръща ми се направо, защото това са закостенели предразсъдъци. Всеки човек има предразсъдъци, няма такъв без, но това е изключително болно разделяне, което няма да води до нищо добро.
Следващите редове за специално към дамите:
Искам и да изкажа осъдителното си мнение към някои жени. Еманципацията стана модерно нещо - чудесно, съгласен съм с това и я подкрепям, но е някак нечестно да искаш равенство, а като дойде непосилен момент да излизаш с номера "е хайде, де, ти си мъжа в семейството" или "това е мъжка работа". Също така не може да се оплакваш от сексуален тормоз на работното място, ако си с къса пола и дълбоко деколте, кокетничиш и провокираш абсолютно всичко, което на един мъж може да му стане. Не намирам никаква причина за оплакване от изнасилване, ако в 1ч. през нощта се разхождаш сама, облечена само с пола, тип "коланче" и някакво оскъдно потниче - то си е направо изпросено.
Много често чувам "мъжете искат само да спят с мен" - ако не можеш да провокираш друго в нас, освен желание за секс проблема е в теб, не в нас. Освен това - радвай се, че искаме секс с теб, можеше и това да не искаме (което няма да говори добре за теб, нали...).
Тук ще напиша и малко призиви към мъжката аудитория:
Каквото повикало - такова се обадило. Нали не очаквате нежните същества да правят всичко за вас само защото можете да смените крушка? Не е страшно да обичаш, страшно е да се страхуваш от любовта. Най-добрият начин да изразиш чувствата си е с действия, а не с благи думи, сваляне на звезди и съзвездия. Смея да кажа даже, че ние сме виновни за началото на това абсурдно разделение мъже/жени. Ние сме се отцепили и самозабравили в гордостта си от незапомнени времена - ако се опитаме да бъдем просто хора - двуполови, разумни животни.
С най-сърдечни пожелания за приятен ден (или нощ, зависи кога четете този блог) и молба да го препратите на всеки, който сметнете, че има нужда да го прочете,
Деян Василев
Може би е редно да започна така : РАЗЛИКА МЕЖДУ ПОЛОВЕТЕ ИМА!
Когато бях трети-четвърти клас скубехме и бутахме момичетата. Всичко беше като на игра. Те, от своя страна (освен с пищене) се опитваха да ни се противопоставят (на тая възраст разликата във физическата сила не е особено голяма) и често успяваха. Доста шамари и шутове изядох тогава. После дойде пубертета - 5-6-7-ми клас. Тогава издевателствахме над хубавите ни девойки (за тези от класа говоря, други почти нямаше) с действия, още познати и сложени под общия знаменател "обарване". Реакцията, най-често, беше дълга гоненица и заслужени (още) шамари и ритници. По този начин ние засвидетелствахме нашето непризнато влечение към противоположния пол. Важно беше вниманието - без значение дали ще ни целуват или ще ни ритат, защото ние нямаше за нищо на света да си признаем колко много ги харесваме. Горедливи бяхме, срамежливи, също така. После малко порастнах и осъзнах, че по този начин няма да си намеря момиче. В този момент започна дългото шлайфане и превъзмогване на страхове и гордост, а също и голямото срутване на пясъчните кули на мечтите. Натам вече не е интересно.
Този разказ стигна до вас, за да ви покажа къде е започнала грешката. Начинът, по който ние, мъжете, показваме вниманието си е неправилен. Девойките се приучават (не всички) на този тип внимание и дори след като тази възраст отмине остават следи в поведението и на двата пола. Ето една друга история: едно детенце много обичало да пее, пеело по цял ден. Майка му, изморена от работата и задавена от сивото ежедневие се развиква на детето : "спри да врещиш! не можеш да пееш, само ми пречиш!". Детето в този момент автоматично си загнездва в главата, че не може да пее и никога повече не пропява, ако ще и меден глас да има. Когато едно момиче бива обсипвано със злостни епитети (тип "курва"), особено пък от страна на момчета, които са в нейното поле на внимание - тя малко или много си втълпява, че трябва да бъде такава, за да оправдае очакванията. Не се замисляме, че думите имат много по-силно и разтегливо значние от "тук и сега".
Познавам (или най-точно казано познавах, вече не поддържам контакт) една много привлекателна девойка (към момента трябва да е на 20г.), която имаше връзка (и то не краткотрайна.. ако са още заедно са към 2 години и половина) с един тип малко над трийсетте. Мъжа си беше мутричка, въртеше някакъв бизнес, на мен ми изглеждаше честен човек. Обгръщаше Аделина (така се казваше девойката) с особено много внимание (когато имаше време за нея, доста пътуваше) и лукс, защото можеше да си го позволи. Вярно, караха се понякога, но точно тогава се усещаше, че наистина се обичат. Всъщност, бяха прекрасна двойка, много добре се разбираха, а и Владо беше приятен човек, с когото винаги има какво да си кажеш, при това да не се почувстваш потиснат след разговора.
По принцип не одобрявам подобна разлика в годините (говоря конкретно за 20<->30+, а не за 30<->40+ или 40<->50+ , ако ме разбирате), но те бяха много земна и приятна двойка - нито тя стана снобарка, нито й се качи самочувствието до небесата заради неговото здраво материално крило, нито пък той се отнасяше към хората от компанията по някакъв господарски начин.
Тази история я разказах, за да ви покажа, че не е задължително всички млади момичета, които се мотаят с по-възрастни от тях, да бъдат курви и да са с тях само заради парите им. Не, че няма и такива, просто не гледайте повърхностно на нещата и не оценявайте без да имате стабилна база за това. (признавам, този съвет го давам и на себе си, защото понякога се случва и аз да си въобразя, че земята е плоска).
Прави ми впечатление, че напоследък все повече хора (и от двата пола) намекват (или направо сериозно си го вярват), че мъжете и жените са различни биологични видове. Мъжете харесвали това, жените правели онова, мъжете искали секс, жените - любов... такива ми ти работи. Колкото повече се задълбочава това изопачено възприятие на нещата, толкова повече ще се задълбочават и проблемите между половете. Навсякъде ни заливат заглавия от типа "10 неща, които мъжете.." или "Списание
Следващите редове за специално към дамите:
Искам и да изкажа осъдителното си мнение към някои жени. Еманципацията стана модерно нещо - чудесно, съгласен съм с това и я подкрепям, но е някак нечестно да искаш равенство, а като дойде непосилен момент да излизаш с номера "е хайде, де, ти си мъжа в семейството" или "това е мъжка работа". Също така не може да се оплакваш от сексуален тормоз на работното място, ако си с къса пола и дълбоко деколте, кокетничиш и провокираш абсолютно всичко, което на един мъж може да му стане. Не намирам никаква причина за оплакване от изнасилване, ако в 1ч. през нощта се разхождаш сама, облечена само с пола, тип "коланче" и някакво оскъдно потниче - то си е направо изпросено.
Много често чувам "мъжете искат само да спят с мен" - ако не можеш да провокираш друго в нас, освен желание за секс проблема е в теб, не в нас. Освен това - радвай се, че искаме секс с теб, можеше и това да не искаме (което няма да говори добре за теб, нали...).
Тук ще напиша и малко призиви към мъжката аудитория:
Каквото повикало - такова се обадило. Нали не очаквате нежните същества да правят всичко за вас само защото можете да смените крушка? Не е страшно да обичаш, страшно е да се страхуваш от любовта. Най-добрият начин да изразиш чувствата си е с действия, а не с благи думи, сваляне на звезди и съзвездия. Смея да кажа даже, че ние сме виновни за началото на това абсурдно разделение мъже/жени. Ние сме се отцепили и самозабравили в гордостта си от незапомнени времена - ако се опитаме да бъдем просто хора - двуполови, разумни животни.
С най-сърдечни пожелания за приятен ден (или нощ, зависи кога четете този блог) и молба да го препратите на всеки, който сметнете, че има нужда да го прочете,
Деян Василев
събота, 2 август 2008 г.
Как се тренира силата на волята?
Според моя скромен мироглед има два хипотетични варианта за достигане на силна воля. Малко са противоречиви един на друг и именно затова задавам въпроса - как се тренира волята?
Първо, да дефинираме "воля" (според тълковния речник):
во̀ля
ж., само ед.
1. Способност на човека да осъществява своите желания, целите, които си е поставил.
2. Стремеж, желание.
Уви, обаче, често се случва човек да не знае какво иска. Да вземем за пример един хипотетичен пушач, - той хем иска да спре да пуши, хем иска да си запали още една цигара. Кое е волевото желание - да спре да пуши или да си запали? Всички биха казали "да спре", но защо тогава има толкова силни и успели хора, които осъществяват своите цели и желания, но не могат да спрат да пушат, колкото и да им се иска? Добре, де, примерът с пушача беше подъл, защото никотинът е наркотик. Все пак си остава въпроса - как така за едни неща човек има воля, а за други неща с подобна трудност - няма?
Сега ще изложа двата типа воля, които се набиват в моите очи:
1. Аз искам нещо, аз търся начин да го постигна, боря се докрай със зъби и нокти и накрая го получавам - аз имам воля.
2. Нещо ме изкушава, но аз се боря с него, не го допускам да вземе връх над мен, отблъсквам го - аз имам воля.
Но нима изкушението е някакво чуждо тяло, подобно на вирус или бактерия, с която имунната ни система (силата на волята) се бори? Не! Това е желание - като всичко останало. Борбата с изкушението не е нищо повече от вътрешен сблъсък на интереси, раздвоение на желанията в нашето собствено Аз. Ценностната система, която изграждаме с годините, ни е крайъгълния камък за всички подобни душевни терзания - всеки опит за реформация (деформация?) на ценностната система ни докарва до вътрешна борба между старото разбиране и новото предложение. И отново - кое е онова нещо, което изгражда, тренира волята? Тези вътрешни борби? Но те често завършват със загуба (хайде, признайте си, случвало ви се е да си кажете "ах, пак се изкуших, пак не постигнах това, което искам"), тогава как ще са те? Истинската причина е, че човек винаги знае какво иска, но често сменя това, което иска и тъй като животът е функция на времето - често изпадаме в немилост заради самите нас.
Волята, драги читатели, е мостът между самочувствието и неговото покритие, а хубавият мост е здрав и височината на единия му край е еднаква с височината на другия.
Първо, да дефинираме "воля" (според тълковния речник):
во̀ля
ж., само ед.
1. Способност на човека да осъществява своите желания, целите, които си е поставил.
2. Стремеж, желание.
Уви, обаче, често се случва човек да не знае какво иска. Да вземем за пример един хипотетичен пушач, - той хем иска да спре да пуши, хем иска да си запали още една цигара. Кое е волевото желание - да спре да пуши или да си запали? Всички биха казали "да спре", но защо тогава има толкова силни и успели хора, които осъществяват своите цели и желания, но не могат да спрат да пушат, колкото и да им се иска? Добре, де, примерът с пушача беше подъл, защото никотинът е наркотик. Все пак си остава въпроса - как така за едни неща човек има воля, а за други неща с подобна трудност - няма?
Сега ще изложа двата типа воля, които се набиват в моите очи:
1. Аз искам нещо, аз търся начин да го постигна, боря се докрай със зъби и нокти и накрая го получавам - аз имам воля.
2. Нещо ме изкушава, но аз се боря с него, не го допускам да вземе връх над мен, отблъсквам го - аз имам воля.
Но нима изкушението е някакво чуждо тяло, подобно на вирус или бактерия, с която имунната ни система (силата на волята) се бори? Не! Това е желание - като всичко останало. Борбата с изкушението не е нищо повече от вътрешен сблъсък на интереси, раздвоение на желанията в нашето собствено Аз. Ценностната система, която изграждаме с годините, ни е крайъгълния камък за всички подобни душевни терзания - всеки опит за реформация (деформация?) на ценностната система ни докарва до вътрешна борба между старото разбиране и новото предложение. И отново - кое е онова нещо, което изгражда, тренира волята? Тези вътрешни борби? Но те често завършват със загуба (хайде, признайте си, случвало ви се е да си кажете "ах, пак се изкуших, пак не постигнах това, което искам"), тогава как ще са те? Истинската причина е, че човек винаги знае какво иска, но често сменя това, което иска и тъй като животът е функция на времето - често изпадаме в немилост заради самите нас.
Волята, драги читатели, е мостът между самочувствието и неговото покритие, а хубавият мост е здрав и височината на единия му край е еднаква с височината на другия.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
