Предговор
Колкото и да ми се иска да напиша весела и разтоварваща статия - не мога. Не ми идва от вътре. Ще кажете, че съм нещастен и затова не се получава. Нищо подобно! Както всеки човек и аз си имам проблеми, имам амбиции и желания (на моменти граничещи с чиста алчност), но умея да се радвам и на това, което имам тук и сега, макар да не ми личи понякога. Избрах да пиша по тази тема, защото повечето хора я свързват с дълбока скръб, с ужас и като цяло със злина. Тук за пръв път ще опиша напълно публично, достъпно за всеки една история от моето детство.
Приказка за лека нощ
Бях около десетгодишен, кажи-речи. Някои от по-големите бе научил нова "игра", наричахме я "приспиванка". Идеята беше следната : клякаш и дишаш учестено, 20-30 вдишвания, след което се изправяш рязко, поемайки дълбоко въздух, а някой друг в този момент те стиска през гърдите. Резултатът, мисля, се нарича хипервентилация, организмът поема много повече кислород, отколкото му е нужен и това довежда до причерняване и евентуална загуба на съзнание. Целта : да ти се присъни нещо, което после да разкажеш на останалите (луди бяхме по досиетата хикс, пришелецът и разни такива). Останалите участници през това време правят физиономии и издават звуци, напомнящи научно-фантастичен екшън (за муза на приспивания), след свестяването се разказва и обсъжда колко е бил як "съня". Детска му работа :)
И тъй.. един ден отново се бяхме събрали да играем. Беше мой ред и започнах да се подготвям - клекнах и дишах учестено. Станах, поех дълбоко въздух, стиснаха ме през гърдите, започна да ми се замайва главата и в следващият момент, падайки на земята, се гледам отгоре. Ама съвсем като на филм - отгоре и леко отстрани. Виждах цялата ситуация, а вляво от мен имаше някаква много ярка бяла светлина. Изключително силна, но в никакъв случай не заслепителна. Докато бях там "горе" ми беше странно леко, не разбирах защо онези долу (моите приятели) правят такива неща над лицето ми и защо тялото ми е там долу, но някак това не ми се струваше проблем. Погледнах наляво към светлината, тя обля кръгозора ми и в следващия момент отворих очи. Тук събитията се развиваха момент за момент:
1. виждах, но не разбирах какво виждам.
2. осмислих образа - някви хора над мен да правят разни странни гримаси.
3. тия хора май не ми мислят доброто, уплаших се.
4. познах ги, това бяха мои приятели, но защо си кривят лицата така над мен?
5. сетих се защо, играехме някаква игра, а да, приспиванка.
Какво всъщност бе станало? Като се опомних погледнах там, където до преди малко лежах - точно под главата ми имаше камък, а главата ме наболяваше отзад. Явно това беше причината за, както аз го определям, срещата ми със смъртта. Като им разказах историята на аверите - те ме сметнаха за много оригинален, отдадоха ми заслужените "уааууу, баси якото, аааа, жестокооо!!!" и това беше. Те не проумяваха, че това не го сънувах. Това беше и причината да не го разказвам често...
Страх и мъка
Това, което се случи с мен тогава уби страха ми от смъртта. От тогава смъртта я възприемам като онази бяла светлина, която по една или друга причина не ме пожела. Всъщност смятам, че коренните страхове са два - страх от неизвестното и страх от болка. Смъртта се свърза и с двете, което е плод най-вече на средствата за масова (дез)информация. Друга интересна страна е смъртта на близък човек. Аз не съм се разделял с такъв, с изключение на баба ми, но ... на нея си й беше време. Алцхаймер я разяждаше години наред, повече не мисля, че е нужно да казвам за нея. Защо тъгуват хората, когато техен близък почине? Защо се опитват да бъдат съпричастни, когато дадат по телевизията за някакъв инцидент или атентат, в който трагично загиват много хора? Защо в очите им напират сълзи, когато чуят за нелепата смърт на някое дете? Защото хората са лабилни. Днешното общество има нужда от добродетелни примери. Нужни са подпори на доброто, в което хората вярват, а чуждата смърт ги кара да не забравяти за своите грехове и им напомня, че и техният ред ще дойде. Мъката по чужда смърт не е никак безкористно и добродетелно нещо. Хората тъгуват не за починалия, а за себе си, защото са загубили още едно вдъхновение. Жалко, че обществото е забравило колко лесно се намира вдъхновение и го търси по такива нелепи места, като новината за поредната катастрофа или пиянска свада. Смъртта е просто едно ново начало, просто нещо различно и ако беше по-кофти от живота все някой щеше да се върне и ни да каже да не ходим там :)
